Япония – осем дена през моя бегъл поглед

Случвало се е да мисля какво ли би било да се реализира един такъв проект – съставяне на пътеписи от посещения на различни туристически дестинации, които да са представени през погледа на двама човека със съвсем различна нагласа и начин на преживяване на реалността – интроверт и екстроверт. Хм, а колко ли трудно би било за въпросните двама да изтърпят различните си изисквания към такова общо начинание. Води се /в което всъщност ми се е случвало да се убеждавам/, че хората, при които преобладават възбудните над задръжните процеси, ненавиждат тихите интроверти, тъй като им се струват мудни и прекалено лишени от радостна оживеност в затвореността си. Интровертите пък не рядко смятат за малко повърхностни експресивно подскачащите из купища жизнени преживявания екстроверти и се дразнят от липсата им на усет за дълбочината и фината многообхватност на човешката природа. Така или иначе – в момента няма как да узная какво приключение би отключила по-ведрата нагласа на един екстроверт, обхождащ Токио, но мога да пресъздам частица от моето усещане:

Като един отявлен интроверт – спокойно погълнах изобилните впечатления от пребиваването в този – колкото колоритен и мегаполитно импозантен – толкова и интровертен град. Вървиш сред тълпите и съвсем неприкосновено разнасяш своето лично пространство в атмосфера на дискретност и напълно незлоблива приемственост.

Извън пиковите часове, Токио ми се стори спокоен и почти до съвършенство подреден.

И разбира се най-много ме впечатлиха хората с целокупната си различност. Още на летището в Япония човек може да се нагледа на покланящи се японци. Докато се вмъкват в отделението за персонала, всички служителки първо се обръщат към салона и се покланят ей така – към нищото /или по-скоро към всичкото/ и то и на влизане, и на излизане. Поклоните и уважителното отношение към другия са се вкоренили дълбоко в нравите на тамошните жители и животът с тези порядки изглежда хармонично красив и приятен.

Няма как да знам със сигурност – тази любезност може и да е само на повърхността, но нали всъщност реалността е това, което създаваме и поддържаме колективно в общата си сходна представа за нея. Тогава с повтарянето на тези добронамерени жестове се създава реалност на уважение, разбирателство и деликатно приемане.

Но внимавам да не си направя прибързани заключения, че там се радват на едно постоянно леко и лесно съществуване. Япония е сред държавите с най-високо ниво на реализирани самоубийства годишно. Изведени статистики показват, че се извършва по едно самоубийство на всеки 15 минути. Но за тази по-сенчеста част от живота по-нататък.

Ето как започна всичко:

полет до Япония с Луфтханза

Във Франкфурт прекачихме на несравнимо по-огромен самолет. Не успях да го снимам, защото, след като походихме и намерихме накъде е нашият гейт, решихме, че ни е останало само да се качим до втория етаж и сме точно на място. Така седнахме на кафене и – чак когато стигнахме горе – установихме, че от там имаме да хващаме влак и след това да се прехвърлим в още един. Така настаняването ни в самолета беше съпроводено с повече напрежение, отколкото вълнение.

Преминах през един момент на стресната изненаданост при първото ми оглеждане вътре в самолета, когато забелязах, че се намираме сред стотици азиатци. На японска територия също бяхме толкова европеидно отличаващи се, защото изключително рядко виждахме чужденци. Оказа се, че основните туристи в Япония са китайци, хонгконгци, южнокорейци, тайландци, сингапурци…

От летище Ханеда ни отне около час и половина да се придвижим към по-централната част на Токио, където беше хотелът ни. След няколко прекачвания през влак и метро – изпъплихме от подземните нива на града и се озовахме на голямо кръстовище. Тук започна озадачението как да се оправим с картата, която беше публикувана в сайта на хотела. На нея ясно се виждаше с кои метролинии да се придвижваме и на коя спирка сме достигнали най-близо до целта, но от там нататък нямаше указания за улици. Само точния адрес на хотела.

Видимо озадачени накъде да тръгнем, без ясни указания, стояхме и се помайвахме и за щастие съвсем не след дълго един японец спря и попита къде искаме да стигнем. Погледна картата ни и също остана дотолкова силно озадачен от нея, че я разглежда около 5-6 минути. После спря и други свои съграждани и заедно се чудиха. Накрая забеляза телефона на хотела и веднага им звънна. Така, ориентиран от съвсем сигурен източник, лесно ни заведе до самия вход на сградата, която търсехме. Не беше далеко, но все пак се отклони от пътя си.

Всъщност на няколко пъти, докато виждах как го задържаме и колко много време му отнема да преценява, ми се искаше да му кажем, че ще намерим начин да се справим, след като вече сме почти пристигнали. Но после започнах да премислям, че веднъж предложил помощта си, за него вероятно вече е въпрос на чест и дълг да успее да помогне. Оказа се, че отдавна не живее в Япония, а се е преместил в Китай покрай бизнес работата си.

И в последствие най-често ни заговаряха японци, които са пътували и имат поне малко по-широк мироглед, покрай впечатленията си в странство, които неизменно променят човека.

Хотелът ни беше изключително приличен.

хубав хотел в японияхотелска стая токиохотелска баня в токио

Персоналът е извънмерно любезен и локацията е чудесна, като отправна точка за посещение на много от атрактивните за туристи местности.

Всеки ден си правехме план за разглеждане на забележителности и се отправяхме с метрото. Поради големите разстояния, дори и при вървенето, за да прекачим на различните линии, май се оказа, че  почти половината от времето си прекарахме под земята, но това не значи, че и там не е имало какво да се види.

Още с първият влак, в който се качих, бях въведена в изумителна за мен гледка. Да, бях чела и слушала, че японците често спят в метрото, но изобщо не подозирах какви са мащабите и реалният вид на това явление. Стори ми се наистина покъртително – сутрин всеки трети дреме, където успее да се намести. Спят дори и правостоящите. А следобед направо вече по редици се бяха нагътали по седалките в изнурение.  Изпълвах се с изключителна мъка за начина на живот, който безропотно изтърпяват тези хора. Дори и опитващите се да четат, едва държаха очите си отворени. И продължавах да се чудя, как тези изтощени хора въобще са работоспособни, след като едва се завръщат към привидността на будността. Отчитам, че по някакъв направо чудноват начин, успяваха да се събудят точно където е спирката им и да слязат.

Колкото и да бяхме отпаднали от дългото ходене, гледах да не сядам във влаковете, за да не отнема на някого мястото за сън.

На мен не ми беше удобно да снимам, но се убедих лично в истинността на гледките от клиповете. И това не са специално уловени кадри от типа – да случиш момента. По което и време да влезеш в метрото – ситуацията е такава.

 


Един японец, от онези, за които споменах, че са пътували извън страната си, ни заговори на улицата. Усещаше се каква носталгия изпитва по онзи друг живот, който беше видял.  И направо си каза, че им липсва повече свобода и успях да доловя от изповедта му, че живеят както е изразено в символните образи на маймунките в Нико – не чувам, не виждам, не говоря.

На места в метрото имаше ограждения пред релсите. Едва когато влакът пристигне и отвори врати, вратичката на оградата също се отваря и можеш да влезеш вътре. Предположихме, че поставят такива в райони с повишени случаи на самоубийства. Всъщност най-честият начин за самоубийство там е скачането пред влаковете.

На тръгване поспестихме от такси до летището, но никак не си спестихме незабравимото преживяване от натъпкването в японското метро в час пик с все двата ни куфара и раница.

Ето една типична картина от натъпкване в метрото.

Над земята Токио продължаваше да ни очарова и се случваше съвсем така: Накъдето и да гледаш – има какво да видиш.

япония акихабара

Изобилие от модерни сгради, на фона на които често виждахме и такива, които са културни паметници – храмове, статуи и характерни за някогашния облик на страната постройки.

Особено впечатление ми направи един от храмовете в Камакура /градче на около час път с влак от Токио/.

Храмът Хасендера с цялото му изобилие от статуи и символна образност. Няколко нива с градини и прецизно създадени детайли. Всяко камъче, всеки храст, стъпало и водна площ са перфектно поддържани. Счита се, че позлатената дървена статуя на божеството на милосърдието Каннон, която се намира в основния храм, е една от най-високите статуи в Япония – 9.18 метра. От по-горните нива на градината се разкрива гледка към тихоокеанското крайбрежие. Виждах как в залива карат сърфове. И през цялото време мислех какво ли би било на такова място да снима професионален фотограф, сигурно направо би изпаднал в блаженство. Аз щракнах каквото можах с телефона си и толкова са ми възможностите и уменията да съхранявам гледки.

Албум със снимки от разглеждането на Камакура:

https://www.facebook.com/profile.php?id=100004936898456&sk=photos&collection_token=100004936898456%3A2305272732%3A69&set=a.284885348352693.1073741828.100004936898456&type=3

Към Камакура се придвижихме с влак. Влязохме в предната му част и се настанихме. И даже се канехме да похапнем, защото в Япония по улиците не е прието да се храниш, дори нямат кошчета за отпадъци и ми се е случвало да мъкна някаква опаковка с километри, та даже и през няколко прекачвания с метрото, докато намеря къде да я изхвърля. Така – наизвадили закуските си – ни завари разпоредителката, която погледна билетите ни и с много поклони започна нещо неразбираемо за нас да ни обяснява. Колкото и разпалено да ни убеждаваше, накрая се наложи да извади нещо като наръчен правилник с разпоредбите за превози, където успяхме да прочетем в английския вариант, че тези места са първа класа.

Жената ни поведе към  нашите места и с лекото движение, с която отвори една плъзгаща врата между купетата, успя от раз да ме захвърли  в потресното осъзнаване на чак неприемливо реалната ни простосмъртност. Разликата между двата сектора беше като да преминеш от луксозен автобус в опърпан трамвай, в който нагъчканите хора висят правостоящи по дръжките и продължават да успяват да подремнат.

После в Камакура се нагледах на онези невиждани от нас модели коли, за които бях чела, че е пълно в Япония, но така и не се случваше да забележа да преобладават в Токио.

Като цяло с увереност мога да заявя, че дори и съвсем незначителна част от наличностите в Япония да види човек – има какво да помни за дълго. И си тръгва променен, завръщайки се вече съвсем другаде.

Снимки от Токио:

https://www.facebook.com/profile.php?id=100004936898456&sk=photos&collection_token=100004936898456%3A2305272732%3A69&set=a.284755568365671.1073741827.100004936898456&type=3

Публикувано в Ежедумие | Етикети: , , | Коментирайте

За единението на всеобхватността

Ако не можеш сам да си си корен.
Сам да си небе.
Сам да си бъдеш кораб,
попътен вятър, светлина и бряг.
Сам да си радостта, която преминава
по устните и ги топи в наслада.
Ако не можеш сам –
живееш немогъл.

Публикувано в Ежедумие | Етикети: , , , | Коментирайте

Пролетна несъстоятелност

пролет естетия

stihotvorenie prolet

                                       Безпролетна тъга

Отварям вратата
и пролетта се вмъква –
преливаща, преситена, попътна…
Глуха към молбите ми
да не оставя недовършен моя свят.
Недовършен пролетен пейзаж.
Без нищо разцъфтяло.
Без нищо, с което мога да я задържа.

Публикувано в Из отминалото | Етикети: , , , , | Коментирайте